ЦИКЪЛ “ЛУНАТА ВЪРХУ МЕН ПОВЪРНА:

 

ПЪРВОТО ГО ПОСВЕЩАВАМ

 

НА МАМА - ЧЕСТИТ ПРАЗНИК:

 

 

 

Аз проклиням този тъжен свят,

 

в който тъжен ходя по земята.

 

Но радвам се на всеки цвят,

 

когато нощем мия се в росата.

 

 

 

И облаците черни аз обичам,

 

и смея се, когато дъжд студен,

 

усмихнат тихичко потича

 

от небето ледено над Моя ден.

 

 

 

Затуй сега не те проклинам,

 

че създала си ме и съм Тук.

 

Вървя по Мюлеровата си линия,

 

за да мога утре да съм друг...

 

 

 

Честито, мамо.

 

 

 

.!.

 

Дъждът затупка по стъклата,

 

нашари ги, а после спря.

 

Но аз съм запленен от красотата

 

само на една...

 

... капка...

 

 

 

.!.

 

Луната глътна моя ден

 

и черна нощ изака.

 

Тя повърна върху мен,

 

та да си виждам като акам...

 

 

 

.!.

 

В небето мътно луната горчи,

 

гледам звездите, излегнат на блока.

 

Толкова много самотни звезди,

 

увиснали в празна Вселена, жестока...

 

 

 

... И в мене е празно, луната кърви,

 

и моите очи стинат в мрака.

 

Небето е тъжно, когато вали,

 

а някой напразно на ъгъла чака.

 

 

 

.!.

 

... тръгнах по дългата линия

 

и стигнах дотам, където

 

Вселената, ледено синя,

 

изсмуква цвета от небето...

 

 

 

.!.

 

На прашния перваз на

 

прозореца в коридора - три

 

бързи драскотини в прахта,

 

направени с бързи нервни

 

движения на пръста на някой,

 

на който му се е гадело да на-

 

пише думи. Първата драскотина

 

значи БОЛКА, втората е ИСКАМ

 

ДА ВЗРИВЯ ЛУНАТА ИЛИ ПОНЕ

 

ДА СЕ ИЗАКАМ ВЪРХУ НЕЯ.

 

 

 

 

УТЕХА:

Небе разкъсано,

земя разделена,

въздухът гнусен

разпръсва екзема.

 

Водата е мръсна,

в нея плават лайна,

забива се кръстът

кат черна стрела.

 

И гние човекът,

заровен в пръстта

и няма утеха

за майка една.

 

 

 

ТЪГА:

На 5 си, а животът ти смърди,

на 9 си, и пак така:

животът брули твоите сълзи -

ТЪГА,

             ТЪГА,

                          ТЪГА,

                                      ТЪГА...

 

 

 

 

СЕГА СЪМ ПРОЗРАЧЕН:

 

от нямата болка

в нямата стая,

нямо лицето сълзи.

 

издраскани кадрите

старата ролка усукват -

боли,

         и боли,

                      и боли!

 

цикъл затворен:

прозренията пламват

и ярко изгарят за миг.

 

последна цигара:

зелено мастило

запълва контури

на букви

в прозрачен стих.

 

.!.

 

сега съм прозрачен,

направо ме няма,

но черни са въглени

мойте очи!

 

... кой ме написа

със толкова грешки,

нека във ада гори!