Омг, май пипнах рак. не, баш са ме мързи да ви обяснявам. защо когато човек иска да живее живота го спира, а когато иска да умре смъртта все не иде? защо точно сега, когато виждам някаква светлинка в мрачния тунел, изпълнен със сенките на изгнилите ми мечти. 

Една не много малка подутина от дясната страна на врата, и една по-малка от лявата. много се страхувам, това е болестта от която никога не бих си пожелал да умра. 

И ме е страх да отида да се изследвам, нищо не ми коства да се напуша и да отида, но нещо не ми позволява. и за нищо на света не бих го споделил с нашите. мама ще предруса и ще умре. а баща ми ще си намери друга и ще изостави брат ми на Произвола на съдбата и той ще почне да се друса както се друсах аз. о-мъ-гъъъъъ!

Абе, дали това наистина е рак? имам тия подутини от около две - три седмици, съквартиранта ме убеди, че не е рак, ама сега вече са по-големи! или поне така ми се струва. 

Абе, де да знам.


...а един ден, когато аз умра,
запазете спомена за мене чист
във вашите сърца.

аз ще легна и просто ще се унеса,
а утре някой ще хвърли първата 
шепа земя.

за мен ще плаче, но няма да ме върне...
...а горе някой друг ще ме прегърне...

(един от първите ми стихове:)


Абе хора, помолете се да не е рак, а? Не че съм набожен, но съм много напушен и дрънкам простотии. не, това за рака не е лъжа - жалката противна истина си е...