ТРЪБА:
Иглата е остра,пробива плътта,
полита душата по тясна тръба
по която палача прави път на смъртта,
отъпквайки трънливите пътеки на страха
от болката свята,от болящата болка,
гаснат цветята в тъга...
Това дами и господа е последната обиколка
на душата ,преди да премине в жарта!
(Посветено на Деян.Да почива в мир...)
ЛУНАТА:
Луната плаче.Гасне душа самотна,
излита нагоре полита
и прочита грамотна
надписи по звездите.
Гасне душата и плачат
звездите в тъга,
щом дойде палачът
в ръката с остра игла...
(На Деян)
МАРИЯ ХУАННА:
Еуфория от изгрева,
еуфория от деня.
Еуфория от залеза
и еуфория от нощта.
Еуфория от смеха
на госпожица Хуана.
Болка от страха.
Глупава забрана...
СИНЕВА:
Детски чиста синева блести,
топъл въздух ме обгръща с длани.
Поток от топли слънчеви лъчи
затваря всички мои рани.
И сякаш,че отново съм на пет,
и мама се провиква от балкона,
а вселена от мечти,стои отпред
зад хладното мълчание на бетона.
МАХАЛО:
Хаотично движение,
изгаснала мъртва материя
тъкае безвремие.
Вакуум самотен,
прегърнал звездите
крепи измерения.
Запълвам космоса с мисли
и чакам прозрение.
Повтарям си мантри
и светят стените във бяло,
огледално махало е спряло,
огледално махало,
огледално махало,
не знам от къде си разбрало,
че нямат звездите край и начало.
ВАЛИ:
Сам съм на прозореца и пуша още,
отвън дъждът света отмива,
прекрасно е когато нощем
топъл дъжд небе разлива.
Капките черти описват,
сещаш се, че още пуша,
безмълвни капките увисват
в копнежа някой да ги слуша.
А аз ги чувам звънки,
нежно сливат се във розов шум,
провират се във всички гънки
на напушеният ум.
... Дочаках времето да спре.
Дочаках изкривяването на стрелките.
Дочаках безметежното море
и то от мен отми сълзите.
ПОНЯКОГА Е ВЕСЕЛА:
Момичето изпадна в меланхолия.
На всичките си кукли порцеланови
в шкафа, подредени зад стъклото,
тя главите завъртя с ръка,
да гледат тъжно към
покривката под тях.
Усмихна се, запали си цигара.
Понякога е весела.
Тогава куклите и гледат горди
през стъклото към тавана,
а тя лежи и пуши в розов блян.
Когато тя заспива, куклите се будят
и поглеждат към съня и през стъклото.
Усмихват се, главите си извиват
и всяка си приема свойто настроение.
ДУМИТЕ:
Думите изгубват своя смисъл,
преминали през филтъра на
мъгливата ти мисъл.
Във въздуха увисват
и тежат като олово -
безсмислено, натрапено
от безброй години слово...
Полепват по стените
и като по станиол,
се стичат като
мазни капчици
канабинол.
... Думите изгубват
своя смисъл,
смисъл губи всичко,
дето си написал.
ИСКАМ ДА СЪМ ДИМ:
Искам да съм дим.
Дим, свободен през решетките да мине,
да полети към синия необозрим килим
посипан с бяла пепел, която да отмия.
Превърни ме в дим.
Дим, свободен да се носи в небесата,
синьото е моят цвят любим,
мили Божичко, обичам красотата...
Искам аз да съм дима,
излязъл от красиви устни начервени,
на напушена девойка, потънала във самота,
загледана в красивите цветя с очи
рубинено червени.
АЗ СЪМ СЪН:
Дълбая дупка във времето
и излизам навън -
аз съм мисъл,
аз съм сянка,
аз съм сън...
ПЛАЧ:
По средата дълга жица, в краищата -
две слушалки,
гласове далечни правят разстоянията
жалки.
Говориш ми спокойно, знам - не искаш
да ме боли,
но в слушалката чувам как капят твоите
сълзи...
ЛИЦЕТО В ОГЛЕДАЛОТО:
Лицето в огледалото ме гледа
и наднича ми в душата,
краде от мен с усмивката си тъгата.
Лицето в огледалото ме гледа
и мълчи,
чака ме да мигна, за да погледне
настрани.
Стрелките са замръзнали и махалото
е спряло,
от огледалото надничат две очи, без капка
бяло.
Мислите отлитат някъде, пресичат се,
следвам ги с протегнати напред ръце...
(Написах го веднъж преди три години,
когато бях...)
ПОСЛЕДНАТА ДРЪПКА:
Последната дръпка гърлото ти прогаря,
дима задържаш, заслушан в клавесина,
между пръстите ти тихичко догаря
рамката на призрачна картина.
Бавно пускаш струйката под звуците
на Бах, прелетели вековете,
и сенките пробягват по олуците,
изплашени от лампите у домовете.
... А тишината вън поглъща жадно
кикот на напушени хлапета.
Бах за тях привидно е досаден,
но повече ги дразни аромата на кюфтета.
(Комшиите готвят на терасата)
БЕЛИТЕ СТЕНИ:
Запълних празния си свят със дим,
бе ми писнало да гледам белите стени
на тъжните му стаи и ми бе необходим
за бариера. Между тях и моите очи...
... Очите той започна да ми дразни,
животът ми покри със странен сън.
Задушават се секундите, умират празни
и тежък сняг вали навън.
Затуй ела при мен, във мойта бяла стая,
шмугни се през ключалката и влез при мен,
измести дима с изваяното тяло
и кажи ми, че навън е светъл ден.
НЕПОЗНАТИ СВЕТОВЕ:
Нахлуват образи замръзнали в картини,
стаята в галерия се превръща,
застиват в четиристишия шепоти на раковини,
чуйте - изгубеното ехо се завръща!
Увисва холограма и със призраци танцува,
върху ретините ми тежи.
Някой от картините бълнува,
крещя, за да събудя всеки който спи!
Като в сън дланите проникват през стените,
през огледалата, където други две
хващат се за тях, и докато вие спите,
ме издърпват и понасят в непознати светове.
БУТИЛКА С ВДЪХНОВЕНИЕ:
В килера ми бутилка,
потънала в мълчание,
пълна със мъгла
и на етикета със
загадъчно писание,
в момент, когато
всичко губеше
значение,
отворих и получих
вдъхновение.
Чух паяк да тъче
омайните си
мрежи,
чух на цветята
тихите
брътвежи,
от тогава музика
в главата ми
звучи,
а аз я слушам
със затворени
очи. . .
БОЛИ:
Някога питах се, от какво ли
най-боли,
но днес ,щом ми дойде
да заплача,
осъзнавам, че това е да останеш
без сълзи,
и по твоя кален път, болката си
в теб да влачиш...
(Написано преди три години,
когато бях един тъжен студент.)
МОЯТА СТИХОСБИРКА "НАПУШЕНИТЕ МИ СТ...
МОЯТА СТИХОСБИРКА "НАПУШЕНИТЕ МИ СТ...