ТРЪБА:

 

Иглата е остра,пробива плътта,

полита душата по тясна тръба

по която палача прави път на смъртта,

отъпквайки трънливите пътеки на страха

от болката свята,от болящата болка,

гаснат цветята в тъга...

Това дами и господа е последната обиколка

на душата ,преди да премине в жарта!

 

 

(Посветено на Деян.Да почива в мир...)

 

 

ЛУНАТА:

 

Луната плаче.Гасне душа самотна,

излита нагоре полита

и прочита грамотна

надписи по звездите.

 

Гасне душата и плачат

звездите в тъга,

щом дойде палачът

в ръката с остра игла...

 

 

(На Деян)

 

 

МАРИЯ ХУАННА:

 

Еуфория от изгрева,

еуфория от деня.

Еуфория от залеза

и еуфория от нощта.

 

Еуфория от смеха

на госпожица Хуана.

Болка от страха.

Глупава забрана...

 

 

СИНЕВА:

Детски чиста синева блести,

топъл въздух ме обгръща  с длани.

Поток от топли слънчеви лъчи

затваря всички мои рани.

 

И сякаш,че отново съм на пет,

и мама се провиква от балкона,

а вселена от мечти,стои отпред

зад хладното мълчание на бетона.

 

 

МАХАЛО:

Хаотично движение,

изгаснала мъртва материя

тъкае безвремие.

Вакуум самотен,

прегърнал звездите

крепи измерения.

 

Запълвам космоса с мисли

и чакам прозрение.

 

Повтарям си мантри

и светят стените във бяло,

огледално махало е спряло,

огледално махало,

огледално махало,

не знам от къде си разбрало,

че нямат звездите край и начало.

 

 

ВАЛИ:

 

Сам съм на прозореца и пуша още,

отвън дъждът света отмива,

прекрасно е когато нощем

топъл дъжд небе разлива.

 

Капките черти описват,

сещаш се, че още пуша,

безмълвни капките увисват

в копнежа някой да ги слуша.

 

А аз ги чувам звънки,

нежно сливат се във розов шум,

провират се във всички гънки

на напушеният ум.

 

... Дочаках времето да спре.

Дочаках изкривяването на стрелките.

Дочаках безметежното море

и то от мен отми сълзите.

 

 

 

ПОНЯКОГА Е ВЕСЕЛА:

 

Момичето изпадна в меланхолия.

На всичките си кукли порцеланови

в шкафа, подредени  зад стъклото,

тя главите завъртя с ръка,

да гледат тъжно към

покривката под тях.

Усмихна се, запали си цигара.

 

Понякога е весела.

Тогава куклите и гледат горди

през стъклото към тавана,

а тя лежи и пуши в розов блян.

 

Когато тя заспива, куклите се будят

и поглеждат към съня и през стъклото.

Усмихват се, главите си извиват

и всяка си приема свойто настроение.

 

 

ДУМИТЕ:

 

Думите изгубват своя смисъл,

преминали през филтъра на

мъгливата ти мисъл.

Във въздуха увисват

и тежат като олово -

безсмислено, натрапено

от безброй години слово...

 

Полепват по стените

и като по станиол,

се стичат като

мазни капчици

канабинол.

 

... Думите изгубват

своя смисъл,

смисъл губи всичко,

дето си написал.

 

 

ИСКАМ ДА СЪМ ДИМ:

 

Искам да съм дим.

Дим, свободен през решетките да мине,

да полети към синия необозрим килим

посипан с бяла пепел, която да отмия.

 

Превърни ме в дим.

Дим, свободен да се носи в небесата,

синьото е моят цвят любим,

мили Божичко, обичам красотата...

 

Искам аз да съм дима,

излязъл от красиви устни начервени,

на напушена девойка, потънала във самота,

загледана в красивите цветя с очи

рубинено червени.

 

 

 

АЗ СЪМ СЪН:

 

Дълбая дупка във времето

и излизам навън -

аз съм мисъл,

аз съм сянка,

аз съм сън...

 

 

ПЛАЧ:

 

По средата    дълга    жица, в   краищата -
                                                            две слушалки,

гласове далечни правят     разстоянията
                                                                       жалки.

Говориш ми спокойно, знам    - не   искаш 
                                                                 да ме боли,
но в слушалката чувам как  капят   твоите
                                                                        сълзи...

 

 

 

 

ЛИЦЕТО В ОГЛЕДАЛОТО:

 

Лицето в огледалото ме гледа

                                     и наднича ми в душата,

краде  от    мен     с     усмивката    си    тъгата.

 

Лицето  в   огледалото       ме     гледа

                                                               и мълчи,

чака ме да мигна,   за да   погледне

                                                            настрани.

 

Стрелките са замръзнали и махалото

                                                              е спряло,

от огледалото надничат две очи, без капка

                                                                      бяло.

Мислите      отлитат    някъде,    пресичат    се,

следвам   ги  с   протегнати     напред    ръце...

 

 

  (Написах го веднъж преди три години,

когато бях...) 

 

 

 

ПОСЛЕДНАТА ДРЪПКА:

 

Последната дръпка гърлото ти прогаря,

дима задържаш, заслушан в клавесина,

между пръстите ти тихичко догаря

рамката на призрачна картина.

 

Бавно пускаш струйката под звуците

на Бах, прелетели вековете,

и сенките пробягват по олуците,

изплашени от лампите у домовете.

 

... А тишината вън поглъща жадно

кикот на напушени хлапета.

Бах за тях привидно е досаден,

но повече ги дразни аромата на кюфтета.

 

(Комшиите готвят на терасата)

 

 

 

БЕЛИТЕ СТЕНИ:

 

Запълних празния си свят със дим,

бе ми писнало да гледам белите стени

на тъжните му стаи и ми бе необходим

за бариера. Между тях и моите очи...

 

... Очите той започна да ми дразни,

животът ми покри със странен сън.

Задушават се секундите, умират празни

и тежък сняг вали навън.

 

Затуй ела при мен, във мойта бяла стая,

шмугни се през ключалката и влез при мен,

измести дима с изваяното тяло

и кажи ми, че навън е светъл ден. 

 

 

 

НЕПОЗНАТИ СВЕТОВЕ:

 

Нахлуват образи замръзнали в картини,
стаята в галерия се превръща,
застиват в четиристишия шепоти на раковини,
чуйте - изгубеното ехо се завръща!

Увисва холограма и със призраци танцува,
върху ретините ми тежи.
Някой от картините бълнува,
крещя, за да събудя всеки който спи!

Като в сън дланите проникват през стените,
през огледалата, където други две
хващат се за тях, и докато вие спите,
ме издърпват и понасят в непознати светове.

 

 

БУТИЛКА С ВДЪХНОВЕНИЕ:

 

В килера ми бутилка,

потънала в мълчание,

пълна със мъгла

и на етикета със

загадъчно писание,

в момент, когато

всичко губеше

значение,

отворих и получих

вдъхновение.

 

Чух паяк да тъче

омайните си

мрежи,

чух на цветята

тихите

брътвежи,

от тогава музика

в главата ми

звучи,

а аз я слушам

със затворени

очи. . .

 

 

БОЛИ:

 

Някога питах се, от какво ли
                                             най-боли,
но  днес ,щом   ми  дойде 
                                           да заплача,
осъзнавам, че това е да останеш
                                             без сълзи,
и по твоя кален път, болката си 
                                  в теб да влачиш...



(Написано преди три години,
когато бях един тъжен студент.)